Рождество Христово

Младенецът Христос започва Своя кръстен път

Архимандрит Йоан Крестянкин (1910-2006)

Рождество Христово

Годишният кръг спокойно и неумолимо, по Божие веление, се завърта и като ярка звезда проблясват в него напомнянията за Божествената любов – Господните празници.
И сега е Рождество Христово!
Да дойдем всички и да се поклоним пред скромните ясли, сияещи с Божествена слава, защото Младенецът Христос тук започва Своя кръстен път по лицето на земята. Да се поклоним, защото тук е началото на нашето спасение, началото на нашата вечност. Пътят, Истината и Животът – Христос Бог се яви в света. И Богомладенецът донесе на земята Своя мир, и Божия мир дари Христос Спасителят с подвига на краткия Си земен живот. Но Божият мир влиза в живота ни чрез подвига на нашата вяра - Божествената любов и Божественото милосърдие. И дали защото в объркания ни свят, очакващ бедствия, се изтощи нашата вяра, в него се мержелеят два противоположни образа – образът на поруганата Божия любов и тържествуващият смях на дяволската злоба. Тази вражеска злоба сега изтръгва от средите на Църквата тези, у които е оскъдняла любовта - и братът престава да разбира брат си, и синът забравя баща си, и образът на поруганата Божия любов възвещава смърт.
Приятели, да се стреснем от видяното, да се приближим до Богомладенеца Христа с покаяние и молба, изливайки пред Него тихи молитви. И Той, Нашият Господ и Бог, ще вразуми, обнови и запази всички нас, които в бедите си се обръщаме към Него.
Днес е Рождество Христово, денят, в който започва подвигът на Спасителя на света. Днес е денят за изпитване на нашата любов и вярност към Него. И нека светът да чуе истината, възвестена чрез нашия живот: "С нами Бог, разумейте язици... яко с нами Бог!" С радостта на големия празник на Христовото Рождество ви поздравяваме!
Бог Господ Христос като Младенец, повит в пелени, се явил в света. И Майката-Дева се навежда над Него в изумление пред необятността на разкритата пред света тайна. И Майката, непорочната Дева Мария, която послужила на "великата тайна на благочестието", в този момент познала цялата висота на радостта от това, че Човек и Бог се явиха в света. И това знае засега само тя. И само тя в този миг трепетно е предусетила и цялата дълбочина на мъката на кръстния път, по който поемала сега с Младенеца в ръцете й.
И днес е денят на достойната почит на Майката Божия, Непорочната Дева Мария, послужила на тайната на въплъщението на Сина Божи. Малко е казано за нея в Свещ. Писание, малко събития от личния й живот са запазени в Преданието. Но зад всяка стъпка на нейния Божествен Син стои тя, започвайки от Неговото раждане и завършвайки с Кръста на Голгота. И за нас не е трудно да си представим величието на нейния изключителен човешки майчински подвиг. Но много по-трудно е да разберем тази най-висока степен на чистота и святост, тази пълна преданост на волята Божия, които я правят "зора на тайнствения ден" и чрез които тя постига близост със Самата Троица, ставайки дъщеря на Бога Отца, Майка на Сина Божи и Невеста на Св. Дух. Обещанието, дадено още на първите хора, че ще дойде време и ще се роди на земята Спасител на света и семето на жената ще порази главата на змията (дявола) се изпълнило, но не изведнъж. Човечеството изминало дълъг път на подготвително очистване и освещаване, докато накрая не се явила богоизбраната отроковица и ангелите изпели на Въплътилия се божествен химн, небесата предизвестили великото събитие чрез чудната звезда, земята предоставила пещера, а човешкият род дал Майката Дева, изпълнила Божествения съвет на Всевишния Бог.
И тази свобода от греха, която постигнала Приснодевата, била преди всичко велик Божи дар и неин личен подвиг на любов към Бога. Защото нейното сърце от младенческа възраст винаги било обърнато към Него. Обетът на нейните родители, даден при раждането на дъщеря им, да я посветят на Бога, станал обет и на нейното сърце. И подвигът на нейния живот се подхранвал от молитвите на нейните родители, от молитвите и очакванията на цялото ветхозаветно човечество, на целия сонм патриарси и праведници.
И за целта на въплъщението на Сина Божи – възраждането и обновлението на света, премахването от него на всички последствия на грехопадението, възстановяването на първосъздаденото Царство Божие - за тази велика цел послужила Пресветата Дева.
Чрез нейния подвиг, молитви и любов ние придобихме вечно спасение. И "Бог (сега) се нарича наш Отец, защото Словото се приобщи към нашата плът, защото Синът прави така, че Неговият Отец става и наш Отец" - казва св. Атанасий Александрийски. А волята на нейния Божествен Син и Спасител на света е осиновила целия човешки род на Божията Майка. Чрез вярата ние придобиваме този неоценим дар – Отец и Майка. И как да не възклицаваме от глъбините на вярващите сърца хвалебни песни и химни за Майката Божия, Пресветата и Пренепорочна Дева Мария.
Превод Полина Спирова

Блуден син" обикновено се отнася за човек, който нарушава традициите,

Редакционно: "Блуден син" обикновено се отнася за човек, който нарушава традициите, отхвърля дълг, задължения, бащини повели и напуска дома в търсене на нови, силни преживявания. Нарицателно е за бунт, неблагоразумие, неблагодарност и аморалност, но също така за осъзнаване, покаяние, завръщане. Това е образът на по-малкия брат от притчата за блудния син.

Но в евангелския разказ друг един образ, не по-малко интересен, е загатнат и сякаш остава в сянка. На него е посветен откъса, който предлагаме, от книгата "Благословената прегръдка: Размишление върху завръщането на блудния син" на Хенри Ноувен.

Ако се вгледаме внимателно, ще открием, че се е заблудил и изгубил не само по-малкият брат, който напуска бащиния дом, за да търси свобода и щастие в далечна страна, но и по-големият син, който остава у дома. Макар че, де факто той остава и продължава да изпълнява всичко, което се очаква от един добър син, вътрешно се е отдалечил от баща си. Като изпълнява своя синовен дълг, той работи неуморно и изпълнява ежедневно задълженията си, но в същото време се превръща в един все по-малко щастлив и свободен човек.
Трудно е да се приеме, че този огорчен, възмутен и разгневен мъж, може да се окаже по-близо до нашето духовно състояние, отколкото чувствителния по-малък брат. Колкото по-внимателно се вглеждаме в него, толкова по-ясно разпознаваме себе си в него.
По-голямото дете в семейството добре познава отговорността и тежестта да отговориш на изискванията за образец на добрия син/дъщеря.
Питам се, какво ли би било ако не бяха по-големите синове/дъщери да отговорят на очакванията на родителите, да изпълняват задълженията и дълга си. Те изпитват силно желание да удовлетворят родителите си и се страхуват да не ги разочароват. Но също така често изпитват истинска ревност и завист към по-малките братя и сестри, които изглеждат по-малко ангажирани да доставят удоволствие на родителите и се чувстват по-свободни да правят всичко „по свой начин”.
Мнозина могат да се разпознаят в образа на по-големия брат. Онзи, който през целия си живот е измъчван от едно особено любопитство към безотговорния живот, който никога не е живял, но други водят… Да правиш винаги онова, което очакват от теб – най-доброто, като отговаряш на очакванията на личностите-авторитети в твоя живот – учители, духовни наставници. В същото време постоянно да се измъчваш от въпроса, защо и аз нямам куража „да си тръгна”, както направил по-малкият брат.
Мъчително е да стигнеш до това признание, но дълбоко в сърцето си, ние познаваме чувството на завист в срещата с бунтовния син. Това е емоцията, която се поражда в нас, когато виждаме приятели да се веселят и вършат онова, което се порицава от обществото. Докато порицаваме тяхното отношение като неморално, в същото време един въпрос продължава да ни тормози: защо самите ние не дръзваме да се държим като тях, ако не във всичко, поне отчасти.
Понякога животът в послушание и посветен на дълга, от който съм горд и заради който съм възхваляван, се усеща като товар на плещите, който ни потиска, дори, когато сме се примирили и не пожелаваме да се разтоварим.
Не е трудно да се идентифицираш с по-големия син от притчата, който се оплаква: „Аз ти служа от години и нито веднъж не пренебрегнах волята ти, а ти никога не направи празник за мен”.
В това оплакване послушанието и дългът са се превърнали в товар, а служението в робство. Това състояние се разкрива в следната ситуация, например, когато ни критикува неофит и ни обвинява, че не сме достатъчно набожни. Когато подобна критика ни изкарва извън релси и излизаме от кожата си от гняв: „Как си позволява да ме учи! Какво си въобразява? Прекарал е години без каквото и да било въздържание, докато аз от детството си живея във вярата. Обърнал се вчера и вече ми казва как да се държа!
Това мое вътрешно негодувание ми разкрива собственото ми „изгубване”. Останал вкъщи, без да се отдалечи дори и за миг, но самолишил се от свободата в дома на баща си... Гневът и завистта разкриват моето робско послушание.
Това не е изключителен опит, много синове и дъщери са се изгубили, оставайки завинаги у дома. И това е изгубеността, характеризираща се с лекотата да осъждаш и порицаваш, с гняв и негодувание, с горчивина и ревност и унищожителна по отношение на човешкото сърце. Често възприемаме „изгубеността” като действие, външен акт. Много по-лесно е да идентифицираме греха на по-малкия брат. Неговата „изгубеност” е очевидна. Той използва парите, за да задоволи похотта си. Направеното от него е грешка и това е очевидно за семейството, приятелите, и не само това, то е осъзнато и от него. Той въстава срещу морала и се оставя на похотта и алчността. Но впоследствие като вижда, че неговото бунтовно отношение води до мизерия и страдание, по-малкият брат се обръща обратно и иска прошка. Налице е един класически житейски провал, който се разрешава по най-естествения начин, лесен за разбиране и съчувствие.
„Изгубването” на по-големия син е много по-трудно за идентификация. Той винаги прави всичко, както трябва. Послушен е, следва дълга, уважава закона и е изключително трудолюбив. Уважаван е от хората, които му се възхищават, възхваляват го и го обявяват за образец. Външно е безукорен. Но изправен пред радостта на бащата от завръщането на изгубения син, една тъмна сила се надига в него и изригва на повърхността. Неочаквано излиза наяве една личност, останала скрита в несъзнаваното, нещо повече с годините тя е набрала сили и управлява.
Когато се вглеждаме в себе си се питаме, кое би било по-осъдено – похотливостта или негодуванието?
Колко негодувание отделя „добрите” от „поправилите си”. Много лесно е да осъдиш, порицаеш, съществуват хиляди предразсъдъци и сред „светците”. Колко потиснат гняв сред хората, грижещи се да избегнат греха!
„Изгубеността” на „светеца” е пълна с негодувание и е много трудно да я забележиш, именно защото е тясно свързана с неговото желание да бъде добродетелен. От личен опит знаем какво огромно усилие е да бъдеш добър, добре приет, обичан и пример за останалите. Да се стараеш съзнателно да избегнеш греха и да изпитваш страх да не изпаднеш в изкушение. Въпреки тези неимоверни усилия, в нас постепенно се настаняват все по-трайно суровост, морализъм, стигащ до фанатизъм, заплатени с усещането че вече не си у дома, в дома на баща си. Да станеш по-малко свободен, по-малко спонтанен, по-малко весел и все повече да те възприемат и определят като „труден” човек.
Всеки може да разпознае този глас на негодувание, който ни свързва с по-големия брат. Негодуванието, породено от отказа да приемем себе си, отказ, който ни лишава от спонтанност до момента, в който вече не можем да се отдадем и да изпитаме радостта, която е в нас.
Радостта и негодуванието взаимно се изключват. Когато по-големият брат, разбра причината за веселбата: „той отказа да влезе”.
Притчата ни изправя очи в очи с най-трудният избор в живота: да се довериш или не на Божията любов, която всичко прощава. На протеста на книжниците и фарисеите, че Христос се храни на една маса с грешниците, той противопоставя радостта на бащата от завръщането на блудния син. Какъв шок за хората, посветили се на дълга, чийто протест, държи сметка, претендира за справедливо претегляне на везните, да отговорят на любовта Божия към грешниците. Биха ли могли да седнат на една маса с грешниците, както направи Христос. Ето това е истинското предизвикателство за тях, за нас, за всеки, който е изпълнен с негодувание и изкушен да избяга в онзи познат модел на благочестивия живот!

По книгата “L`asbbraccio benedicente”; превод от италиански: Мария Иванова

Share

0

Share41

Блудният син

Неделно литургийно свето Евангелие

На литургията 1Кор. 6:12-20. Евангелие от Лука 15:11-32

"И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.

А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.

А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,

защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят" (Лук.15:20-24).

Блудният син

Блудният син се осъзнал. Осъзнаването е началото на обръщането на грешника към Бога. Осъзнавайки се, той ясно разбира от какво точно се нуждае душата му и какво не му достига. Спомня си за Небесния Отец и благата, от които се е лишил самоволно, отлъчвайки се от Него. Така решава и да се завърне при Бога, т. е. да остави греховния живот и да живее отново по Божиите заповеди.
Заблудилият се и разкайващ се син не търси зачитане на достойнството и правата си на син и е доволен дори от положението на слуга в дома на баща си. С това притчата за Блудния син показва какво трябва да бъде смирението на каещия се грешник.
Заблудилият се син бил приет от бащата. Притчата учи чрез това, че доброто намерение е тогава спасително, когато без бавене се приведе в изпълнение. Бащата посреща с радост и обдарява завърналия се заблуден син. Това е светлият образ на дивното Божие човеколюбие към всеки каещ се грешник.
Св. Филарет Московски

Безграничната Божия любов
Завръщането на Блудния син

"А като дойде в себе си, рече: ...Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син... И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува." (Лука. 15:17-20)
Светата Църква премъдро е отредила големите църковни празници да бъдат предшествани от подготвителен период, в който първоначално само се загатва идеята на празника, а после все повече се навлиза в нея, докато се стигне до кулминацията, която е самият празник. После в обратен ред до т. нар. Отдание на празника. Колкото по-голям е празникът, толкова по-голям е и подготвителният период. А най-големият и най-светлият за Православната църква празник ­ Възкресение Христово ­ не само че се предшества от 48-дневния Велик пост, а и от четири подготвителни недели, във всяка от които се акцентира върху определена християнска истина, за да се усили постепенно покайното настроение у християните.
В Неделята на Митаря и Фарисея обръщаме внимание на два от най-тежките грехове за човека ­ гордостта и осъждането на ближния. Има един лек и за двата гряха: повече вглеждане в себе си, в своите слабости и несъвършенства, тогава и гордостта ни ще отслабне и към чуждите недостатъци ще станем по-снизходителни.
И така, да обърнем погледите си навътре и водени от Словото Божие, да продължим да се себеизучаваме, защото как можем да се променим към добро, ако не знаем какво имаме да променяме?
Днешното свето евангелие ни напомня притчата за Блудния син.
Всички ние познаваме драмата на блудния син. Познаваме онази така отдалечена от Бога страна на духовен мрак, познаваме теготата на безцелния живот, познаваме усещането за празнота в душите си ­ празнота, която с нищо не може да се запълни, духовен глад, който никоя земна храна не може да засити...
Познато ни е и това идване в себе си, когато за първи път сме открили християнската същност на душата си и сме взели преломното решение да се върнем при Бога и да заживеем в Неговия нравствен порядък, под покрива на Неговата любов, по законите на Неговата добра воля.
Позната ни е и отческата прегръдка, когато, обличайки ни в блестящите одежди на кръщението, Църквата ни обкичва с даровете на Светия Дух, обува нозете ни в истината и ни повежда към дома на Отца ни.
Но веднъж станали християни, веднъж влезли в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, оставаме ли неотменно в Бащиния си дом?
Да си припомним времето от последната си изповед и причастяване с Тайните Христови. Отделихме се от Божията трапеза облечени в най-чистите дрехи на покаянието, наситени с Христа. А после решихме, че заслужаваме след тези изнурителни усилия на пост и покаяние “да се поотпуснем малко”. И постепенно затънахме пак в дребните си радости и грижите мизерни, оплетохме се в душепагубни общения, пропиляхме първо благодатните си дарове, а после, лишени от укрепващата им сила, загубихме и естествените си нравствени богатства.
И ето ни пак дошли в себе си, пак тръгнали да търсим прошка за своето безразсъдство... Бог пак ще ни посрещне със Своята любов, пак милостиво ще се приближи към нас и ще ни покани на Своята трапеза, щастлив от поредното ни възкръсване за духовен живот, успокоен от поредното ни завръщане в Бащиния ни дом.
Ние знаем колко милостив и безкрайно търпелив към грешника е Бог и без страх правим своите редовни забежки в греховния свят и разпиляваме там всичко, което сме придобили. Забравяме какво значи страх Божи, защото помним, че Бог е милостив, че Бог е Любов. Но точно тази безгранична Божия любов би трябвало да ни внушава страх Божи, страх да не огорчим Единствения, Който ни обича безусловно, страх да не нараним с безсърдечието си Онзи, Който пое толкова страдания и умря за нас на кръста.
Ето, разпознахме се в образа на Блудния син, но ако се вгледаме по-дълбоко в себе си, няма ли да открием и черти от лика на големия брат, когато, спазвайки привидно благочестие, придържайки се външно към Закона на любовта, вътрешно си оставаме чужди на Христовата любов; разкъсвани от завист към своите ближни, когато Бог е почел други с красота, ум и богатство, считайки, че всичко това по право принадлежи на нас заради мнимите ни заслуги; разкъсвани от злоба към своите ближни, забравяйки, че имаме един Небесен Отец и че всички сме братя помежду си. Защото гордостта ни не ни позволява да се родеем с онези, които дълбоко в себе си презираме и считаме недостойни за нашето или Божието внимание.
Ако подражавахме на Блудния син в падението му, нека го последваме и в изправлението му. Господ е близо. Той чака само да кажем: “Ще отида...” И преди ние да се доближим до Него, Той ще ни срещне и ще ни обгърне в отеческите обятия на Своята любов. Който е имал нещастието да падне, нека побърза да стане. Да не се свеним от калта и прахта по дрехите си. Бог ще ни приеме и така, и ще ни облече в белоснежните одежди на покаянието. Нека не се свеним и от изпосталелите си от духовен глад души. Бог ще ни приведе към светата Си трапеза и ще ни засити с неизказаната Си благост. Амин.
Свещ. Йоан Карамихалев

брой 4 за 2004 година

Неделя на Блудния син

Може би всеки от нас е откривал себе си в малкия брат, който напуснал бащиния дом, за да отиде в "чужда и далечна страна". В безумния си копнеж по тази духовна чужбина неведнъж сме чувствали себе си изгнаници, осъдени да живеем в самота, изолация, разделени от Отца и братята си. Блажени са, казват отците, онези, които са познали това чувство, защото те са разбрали същността на християнството. А онзи, който се чувства винаги "у дома" в този свят, който не е изпитал тъга по една друга реалност, той никога няма да разбере какво е това покаяние и разкаяние.
Защото покаянието не е формално признаване на някаква грешка или недостатък. Не, покаянието се ражда от чувството, че си отделен от Бога и от общението с Него, от ближните си, в които Той е отобразил Себе Си. Лесно е да признаеш грешките си. Но много по-трудно е да разбереш, че си загубил своята духовна красота, че си така далеч от своя истински дом, от своя истински живот; че нещо безценно, чисто и прекрасно е разрушено и разбито. Точно тук започва покаянието ­ от дълбокото желание да се върнеш, да намериш отново загубения си дом. А след желанието идва силата да станеш и да се върнеш. Тогава знаеш, че Отец ще те приеме и ще ти прости.
Да, блажени, които са познали този опит, защото за тях се весели цялото небе...
Но не забравяме ли достатъчно често, че в тази така мъдра притча се говори и за още един брат ­ големия, онзи, който е останал верен, верен до край. Той е бил този, който не е изневерил на своето синовство, той е бил този, който всеки ден е бил заедно с Отца и се е трудил всекидневно на Неговата нива. Но за него бащата "не е заколил и едно козле, за да се повесели с приятели". Каква несправедливост, негодува сърцето му. И не може да влезе в радостта на баща си за онзи, който загубен бе и се намери, не може да влезе в ликуващата радост на цялото небе за една душа, която бе мъртва и оживя.
Големият син... Не живее ли той и у всеки един от нас, със своята тъжна несмисленост, със слепотата на дете, което не чува любящите думи на Отца: "Синко, всичко Мое е и твое..."
А ако всичко Негово е наше, то каква награда още ни е потребно?
Златина Каравълчева

брой 19 за 1998 година

Поучение в Неделя на Блудния син

В името на Отца и сина и Светия Дух!
Боголюбиви братя и сестри,
На днешната Неделя светата ни Църква е наредила да се чете в чина на божествената Литургия евангелския откъс с притчата за Блудния син. Защо именно към това поучение Светите Отци на Църквата поканват вниманието ни? Защото Църквата не е обикновено събрание на хора, а богочовешко Тяло, в Което Глава е Господ Иисус Христос, а връзката между отделните и членове е Светият Дух, както и защото целта на съществуването на тялото на Църквата е довеждането на човешкия род в Царството Небесно на Бога Отца. Ето защо не някакъв произволен избор ни занимава с тази така дъблокомъдра притча, а такава е волята на Бога произведена от Неговата воля за спасението ни.
Всички ние знаем, че Бог ни дава да разберем чрез откровение всичко, което търсим, стига да се обръщаме с молитва към Него, да очистим сърцата си чрез покаяние и християнски подвиг. Поради това и смисълът на една Господня притча може и да не се открие с цялата светлина на своята истина от сърцето заето със суетни грижи или обсебено от страсти. Не е ли обаче в различна степен такова сърцето на всекиго от нас, които живеем в света? Ето защо, за да ни се разкрие в пълнота смисълът, ние участваме отново и отново в живота на Църквата с нейните Тайнства в годишния богослужебен кръг и тъй с всяка крачка към светлината на спасението ни се откриват нови знания от предназначената за нас истина.
Светите Отци на Православието са разтълкували още в древност това, че разказаната от Господа за първи път притча е била предназначена за слушателите иудеи – потомците на народа, който праотецът и боговидец св. пророк Мойсей изведе от Египет. Иудеите трябвало да научат, че Божественото откровение ще стигне и до чедата на другите народи, които живеели далеч от Бога Отца като блудни синове пилеещи бащиното си богатство. Трябвало да научат и това, че има голяма опасност те, като верни на Бога по-големи във вярата братя, да се огорчат от посрещането на завръщащите се в Царството Божие прахосници на това, що са получили даром. Трябвало да разберат иудеите, че радостта на Отца от покаянието на блудните синове, ще е много голямо и да не завиждат на багрената дреха, на пръстена на наследието и на празничната трапеза. Трябвало още да си спомнят, че всички люде са от Едного, че са братя и сестри. Трябвало, но мнозинството от тях не могли да се преборят с демоните на завистта и гнева...
За нас, православните християни обаче тази притча има още по-дълбок смисъл. Ние, които живеем в тези времена, знаем как се случи всеобщото отстъпление от вярата. Знаем как на Църквата се гледаше като на отживелица, като на фолклорна традиция и дори като на враг на човешкия прогрес. Помним как вярата беше наричана "опиум за народите, вид духовна ракия”, но помним и това, че гонителите на Църквата бяха изобличени пред лицето на всички народи като измамници, грабители и убийци. Нека не забравяме обаче, че изобличените лъжеучители излъгаха милиони наши братя и сестри, че подведоха и оскверниха душите на наши близки и в различна степен и нас самите, които се уповаваме на Бога за всичко! Затова не бива, братя и сестри, ние които се смятаме за верни на Бога на нашето спасение, да изпадаме в положението на по-големия брат и да казваме на пристъпващите в храма Господен – дома на Отца, че нямат право на покаяние, на завръщане. Така ще лишим нашия Бог от радостта на Бащата, Който отново вижда изгубения Си син!
Не бива да кажем на никой, който се е подвел от лъжеучения, но е провидял светлината на Христовото учение, че не заслужава да принесе заедно с нас покаянието си пред нозете на нашия Отец Небесен! Ако постъпим така, то скоро ще отпаднем от Божията любов, а това означава, че не ще се спасим!
Нека, братя и сестри, неуморно да се молим за блудните синове и дъщери, които са далеч от Бога! И те са Божии чеда и тяхното завръщане ще предизвика голяма радост на небесата!
Да напрегнем волята си, за да се очистим от неуморно нападащите ни страсти, за да можем достойно да се подвизаваме в предстоящия Велик пост, та с велика радост да посрещнем Възкресението на Нашия Спасител Господ Иисус Христос! Амин!
2009 година

Слово в Неделя на Блудния син

Покаянието - това е правият и истински път към спасението, а не праведността
През миналата неделя с думите на евангелската притча Светата Църква ни внушаваше да не разчитаме на своята праведност. Видяхме, че няма никаква възможност да възложим върху нея надеждата на спасението си. Защото къде можем да живеем така, че целият ни живот да представлява непрекъсната верига от добри дела, и при това така, че зад тези добри дела винаги да има добри чувства и разположения на сърцето, а освен това всички тези чувства и разположения, заедно с всички дела, да са въодушевявани от ревността по Божията слава?
Къде можем да живеем така? Далече сме от това! А именно всичко това, и то само в своята съвкупност, съставя пълната праведност, така че ако нещо не достига, тази праведност не е вече праведност и няма силата да ни отвори входа към Царството Небесно.
Но от друга страна, само праведните, чистите и светите могат да наследят Царството Божие, защото в него няма да влезе нищо нечисто. Така че какво да правим? Как да направим неправедния си живот - праведен? С какво да оправдаем неправдите си? Къде да денем греховете си и с какво да избелим нечистотата и гнусотата на душата си. Защото, ако при този недостиг на правда не съумеем да постигнем и да направим това, което следва после, няма да имаме надежда и спасение. Ще погинем. Бог на правдата не проявява излишна снизходителност и не гледа на лице - или бъди прав, или търси истинско оправдание пред лицето на Праведния и неподкупен Съдия.
Уви! Притиснати сме и от двете страни. И през тази теснота неизбежно преминава всяка душа, която търси спасение. Като не вижда правда в себе си, тя е поразена от чувството за Божия гняв и е готова да падне в отчаяние. Но благодарение на Господа, чува от кръста утешителния Му глас към разбойника: днес ще бъдеш с Мене в рая! (Срв.: Лук. 23:43)И се оживява от блага надежда. Ех, братя! Ако го нямаше Кръста, нямаше да има никога радост и утешение в нито една душа; щеше да има само скръб и теснота - и в този живот, и в бъдещия.
Чували ли сте, братя, със сърцето си това призоваване от Господа: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени от грехове, и Аз ще ви успокоя (Срв.: Мат. 11:28)- ще ви взема под Своя покров, ще ви умиря, облекча и ще наситя душата ви с блага надежда!” Дойдете всички, които търсите спасение! Дойдете да се поклоним и да паднем пред Христа, като викаме от дълбочината на душата си към Него: "Спаси ни, Сине Божий, спаси ни! Освен Теб друг Спасител нямаме!”
И така, това е правият и надежден път към спасението, а не праведността. Затова и Новият Завет започва така: покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15) . Покайте се: признайте себе си за грешни, без никакво оправдание пред Бога и плачете за това в мъката на душата си, вярвайте в Евангелието; вярвайте, че заедно с Господ на Кръста са приковани и всичките ни грехове и е разкъсано ръкописанието им и че всеки грешник, който вярва в Него, получава прошка и бива признат за праведен пред лицето на Божията правда.
Потоците сълзи на покаяние и сърдечно съкрушение за греховете ни, разтворени и смекчени от вярата в кръстната смърт на Господа - това е основата на нашето оправдание и следователно на нашето спасение. Ето защо свети Иоан Предтеча, когато подготвя народа за срещането с Господа, казва: покайте се ... (Мат. 3:2)Ето защо и Сам Господ започва проповедта Си със същата дума: покайте се (Марк. 1:15)- и след това, като изпраща Апостолите на проповед още докато е сред тях, им заповядва навсякъде да казват: покайте се(Срв.: Марк. 6:12). Ето защо и Светата Църква, като ни учи да се потрудим за спасението си през приближаващия се пост, влага такава песен в устата на всеки от нас: " Жизнодавче, отвори ни вратите на покаянието!” Тя вече ни предложи притчата за митаря и фарисея, за да ни научи, че спасението е в това, да удряме гърдите си като митаря с покайния вопъл: Боже, бъди милостив към мене, грешника (Лук. 18:13), а не в самооправдателното самомнение: не съм като другите... благодаря Ти ... (Срв. Лук. 18:11)и прочее; и сега ни предлага притчата за блудния син, за да покаже, че на Небесния Отец е по-скъп този син, който се обръща към Него след съгрешението си и казва: не съм вече достоен да се нарека Твой син (Срв.: Лук. 15:19), отколкото онзи, който мисли, че никога не нарушава волята Му и казва: ни веднъж Твоя заповед не престъпих ... (Срв. Лук. 15:29)
Дойдете с плач да се обърнем към Господа, Който ни е сътворил, праведния Господ, но Който е готов да ни помилва заради сълзите ни на съкрушение.
Да не помисли някой, като съди по примера на митаря и блудния син, че сълзите на покаяние са нужни само на онези, които са се заплели в безчестните си страсти и в големите си грехове, но не и на тези, които вече са престанали да грешат и живеят изправно! Не, не! Покайните сълзи са необходими на всички и без тях за никой в света няма спасение; при това са нужни непрестанни сълзи, а не така - поплакал си веднъж, изповядал си се и ти е достатъчно ... В живота те са това, което е полето при украсяване на платното с цветя. Както едноцветното поле служи за основа на цветовете и изпълва празното пространство между тях, така и сълзите на покаяние служат за основа на праведността и запълват недостига на праведни дела в живота ни. Така че, да не се опитваме да избегнем това. Подобава да плачем и да плачем!
За да ви стане по-ясно какво представляват сълзите и как трябва да плачем, ще ви приведа няколко примера за това от житията на светиите. Един свят мъж, струва ми се - свети Ефрем Сирин, отивал с учениците си в града или селището и като минавали покрай гробището, видял една вдовица, която проливала горчиви сълзи над гроба и, колкото и да я утешавали роднините, събрани около нея, тя никого не искала да слуша. Сякаш била забравила всичко, нищо не виждала и не чувала; мъката завладяла сърцето и душата ?. Като я подминали, старецът се обърнал към учениците си и им казал: " Както се съкрушава тази вдовица на гроба, така трябва и ние да се съкрушаваме с плач за душата си, която сме умъртвили с греховете си и сме погребали в чуждата за нея земя на този свят и на плътските похоти”. Като казал това, старецът заридал и ридал през целия път, докато стигнали до определеното място, а там вече трябвало да скрие сълзите си.
Има сказание за един старец, който оставил света и се отдалечил в пустинни краища, но не си построил килия, а така преминавал от място на място, като прелетна птица. Дали някой го е виждал да вкусва храна, не се знае, но никой никога не го бил виждал без сълзи, ридания и стенания. Когато се случвало като пустинна гургулица да се приближи до някой град или селище, той не влизал в него, а сядал на някой камък и склонил глава към гърдите си, викал със сълзи: "О! О! О! Уви! Ех, мъка! Ех, беда! Какво ще стане? Какво ще бъде?”. Случвало се жителите на това място да отидат при него и от състрадание да започнат да го утешават, но това още повече усилвало скръбта му и увеличавало плача и сълзите му. Предлагали му и храна, и дрехи, и пари - нищо не го утешавало, нищо не привличало вниманието му, и сълзите му били хляб за него денем и нощем. Понякога се обръщали към него и му казвали: "За какво плачеш и каква беда те е постигнала? Кажи ни; може би ние ще можем, според силите си, да ти помогнем и да облекчим горчивата ти участ”. Но при тези думи старецът започвал още по-силно да плаче, като закривал лицето си, и от ридания и вопли нямал сили да произнесе членоразделно нито една дума. И едва след като много пъти го питали така, през сълзи и стонове, казвал понякога: "Не зная дали ще ми помогнете, но ето каква е бедата ми: моят господар ми повери голямо богатство, а аз цялото го пропилях по увеселения, театри, гуляи, пиршества и разкошен нечист живот с блудници. Сега господарят ми ме търси и, като ме намери, ще ме предаде на съда и на позорно наказание. Не зная какво да правя? Какво ще бъде? Какво ще стане?” - и пак се предавал на плач, ридания и вопли. Разбирате ли за какво е плакал? Плакал е за греховете си и се е боял от съда на Владиката на всички - Бога! Ето така да заплачем и ние и може би Бог ще ни помилва!
Може би някой ще каже: "Все плач, стенания и сълзи! Приятно ли е на Самия Господ такова неестествено състояние!”. Да, така е. Само сълзите са приятни на Господа и само тези, които пристъпват към Него със съкрушено сърце, Той приема милостиво и благосклонно. За една душа, която търсела спасение, ето какво показал Господ в сънно видение: видяла тя себе си, сякаш заедно с множество други души се намира в широкия двор на една света обител, сред който се издигала преблаголепна църква. Всички очаквали нещо. Изведнъж се разнесло: "Идва, идва пастирът!” народът се отдръпнал и всички видели Спасителя да идва, облечен като пастир. Лицето Му било с необикновена красота и благият Му поглед носел радост и утешение на всички, към които се устремявал. Той преминал пространството между народа и църквата и застанал пред вратите на храма. Очите на всички били вперени в Него... Давайки знак с ръка и с очи, Той започнал да извиква при Себе Си от множеството онези, които Му били нужни. Извикваните се обличали със светлина и колкото повече се приближавали, толкова по-светоносни ставали. Виждало се, че това било знак на особена благодат и милост. Но като извикал двама-трима, Спасителят се спрял сякаш в недоумение. Душата, на която се дало това видение, водела добър живот, в подвизи и трудове, доколкото можела, вършела добро, и още с появата на Господа се надявала, че заради такова благоугаждане на Господа или заради това, че тя не е като другите, Господ ще ? покаже някакъв знак на особеното Си благоволение. Затова, когато той престанал да извиква, тя си помислила, че е дошъл нейният ред. Като пристъпила напред, тя се обърнала към Господа: "Няма ли и мен, Господи?”. Но Господ дори не я погледнал, а само погледът Му и движението на главата Му изразявали презрение и отхвърляне. Душата, която видяла това, била сякаш поразена със стрела и паднала с вик на отчаяние. Заобикалящите я се хванали да ? помагат, но тя отблъсквала всички, като само викала: "Аз съм грешница..., аз съм погинала... Господ ме отхвърли, а без Него как да живея и къде да търся спасение?”. Но Господ бил вече близо, стенещата от скръб душа едва успяла да повдигне глава и веднага видяла Господа, Който стоял над нея с разтворени обятия, готов да я повдигне. Божествените Му уста изрекли утешителните думи: "Ето как трябва да се идва при Мене!”. И с това видението свършило.
Ето, виждате ли как трябва да се отива при Господа! Няма какво да се умува! Такъв път на молитва е устроил за нас Господ: по този път и ще вървим. Той е дошъл в света да спаси грешниците: като грешници и ще пристъпваме към Него, само като грешници, които плачат за греховете си с решимостта повече да не ги повтарят. Няма нито един праведник на земята; всички са грешници и всички биват оправдавани даром, по благодатта на Господа Иисуса Христа, заради вярата си в Него и сълзите си на разкаяние и съкрушение! Нека да плачем за греховете си, за да се спасим! Амин.
Светител Теофан Затворник

Детската изповед

ЛИЧНОСТ И СЕМЕЙСТВО

Детската изповед

           Много е изписано за християнското семейство. Но неоправданата патетика и идеализъм, с които днес се пише и говори за него, заглушава трезвата и бдителна преценка на проблемите, с които се сблъскват християните. Така се оказваме неподготвени не само за отговорността на съпружеството, но и за дълга на родителството ­ да приобщим пълноценно децата си към Църквата.

        В богослужебната практика на Православната църква e прието да се кръщават малки деца и да се причастяват без предварителна подготовка ­ пост и изповед. Първата изповед е добре да се извърши след седмата година. Не винаги обаче има възможност детето да бъде подготвено от свещеник преди да пристъпи към изповед. Подготовката му за тайнството се поема от родителите и кръстника. Това е в контекста на отговорността за изграждане основата на религиозно-нравствения живот, която носят родителите. Свещеникът всъщност завършва тази подготовка.

         Родителите и кръстниците трябва да обяснят на децата същността на покаянието и да вложат в душите им чувството за жизнена необходимост от това велико тайнство. В крехката детска възраст това внушение има идеята за радостта от прошката, която Бог ни дава с любов.

         Често не си даваме сметка, колко деликатност и внимание изисква подобна задача. Тя е пряко свързана и зависи от цялостното ни отношение към възпитанието.

         При авторитарния метод на възпитание например родителите манипулативно (макар и несъзнателно) използват чувството за страх и вина у детето. Осъществяваният по този начин контрол е свързан с липсата на доверие в способностите на детето да се поправи. Този модел на отношения има конкретно отражение върху религиозните му преживявания ­ силно изразен страх пред “съдията” Бог, смесване на чистосърдечното покаяние с подтискащата безизходица на чувството за вина. Съществува опасност при такъв подход, в протеста си към родителите в конфликтната юношеска възраст детето да се превърне в заклет атеист. Затова в религиозното възпитание няма място спекулацията с греха и наказанието.

         Друга крайност във възпитанието, особено толерирана днес, е либералният метод, когато любовта се смесва с безотговорността. Изискванията и наказанията нямат място, всичко се прощава, надценява се способността на детето да взема правилни решения. Като пряк резултат от подобно възпитание детето престава да слуша не само гласа на родителите, но и на собствената си съвест. Душата му се изпълва с егоизъм и гордост, поради нежелание да изпълни личните си отговорности и неспособност да положи някакво усилие на волята.

         Винаги не само на думи, а и със собственото си поведение трябва да напомняме, че Бог иска най-доброто за Своите обични чеда. Дори да се отклонят и да извършат нещо лошо, винаги е готов да ги приеме отново, когато от любов и с искрено съжаление за стореното се пристъпва към Него.

         Важно е изповедта да не се превърне в обикновена анкета, но всеки път детето да преживява осъзнаването на греха, както и съединената с радост прошка от Бога, произтичаща от личното му съкрушение и покаяние.

         Възможно е първия път, когато детето пристъпи към аналоя, да се развълнува и дори да се разплаче. Затова по-добре да му предложим накратко писмено да подготви отговорите си, за да може, след като ги изповяда пред свещеника, да получи от него допълнителни напътствия и съвети. При подготовката на изповедта родителите могат да предложат въпроси и съвети на детето, съобразени с проблемите на конкретната възраст. Това трябва да има предвид и пастирът по време на изповедта. Особено внимание е нужно да се отдели на въпросите, свързани със седмата Божия заповед, като говорим за това внимателно и деликатно, за да не би с излишни думи да накърним детската душа.

         Помощта в подготовката към изповед в никакъв случай не предполага посредничество между родители и свещеници. Предлагайки съвети относно изповедта, родителите не бива да се домогват да узнаят греховете на своите деца или да разпитват какво им е говорил свещеникът. Дори и дребни опити и въпроси от такъв характер могат да унищожат доверието в детската душа към великото тайнство. Не трябва родителите да инструктират свещеника как и какво да изпитва детето. Упованието си трябва да възлагат на Божията благодат, която умъдрява и просвещава както изповедника, така и изповядвания.

         Водещо при възпитанието на децата във всяка една възраст трябва да бъде възприемането и отношението към тях като самостоятелни личности и зачитането на свободната им воля. Това важи с още по-голяма сила при полагане на основата на религиозния им живот. В този смисъл е добре да се подчертава, че послушанието към Бога не трябва да произтича от задълженията към родителите. То е плод на личното общение с Бога, при установяването на което водещо е не внушението и въздействието отвън, а естественият стремеж на чистото човешко сърце.

Мария ИВАНОВА

ДЕТСКА ПОЩА

             Мили деца,

          На по-големите от вас, които ще приемат св. Причастие, предстои да пристъпят към тайнството Изповед. Предлагаме ви някои въпроси, които могат да улеснят вашата подготовка:

          Вярваш ли в Бога?

Знаеш ли и вярваш ли в това, че на изповедта, произнесена пред свещеника, присъства невидимо Самият Господ Иисус Христос?

Съжаляваш ли искрено за лошите постъпки, с които си съгрешил пред Бога и си престъпил Неговите заповеди?

Помири ли се с тези, с които си се скарал или сбил?

          Към първата Божия заповед

Обичаш ли Бога?

          Към втората Божия заповед

Стараеш ли се да бъдеш умерен в желанията си (за дрехи, лакомства, игри)?

Гордееш ли се с богатството на родителите си (луксозната кола, скъпите дрехи)?

Смяташ ли се за по-умен и по-добър от връстниците си?

          Към третата Божия заповед

Завиждаш ли на децата за играчки, дрехи и други неща?

Благодариш ли на Бога, когато ти помага и когато имаш неприятности?

          Към четвъртата Божия заповед

Казваш ли си сутрин и вечер молитвата?

Ходиш ли на църква в неделя?

Говориш ли в храма по време на служба?

          Към петата Божия заповед

Слушаш ли своите родители?

Уважаваш ли учителите си? Слушаш ли ги?

Учиш ли си старателно уроците? Внимаваш ли в училище?

Уважаваш ли възрастните хора?

          Към шестата Божия заповед

Позволяваш ли си да ругаеш и да използваш неприлични думи?

Мразиш ли някой човек?

Помагаш ли на приятелите си, които имат проблеми?

Обиждаш ли по-слабите от теб?

Даваш ли милостиня на просяците?

          Към седмата Божия заповед

 Допускал ли си да извършиш постъпки, за които особено се срамуваш да разкажеш?

 Разглеждаш ли списания и илюстрации с неприлично съдържание, както и филми?       

          Към осмата Божия заповед

 Откраднал ли си някога нещо чуждо ­ пари, вещи?

 Вземал ли си без да питаш пари от родителите си?

          Към деветата Божия заповед

 Случва ли ти се да лъжеш?

 Лъгал ли си родителите, близките, приятелите?

 Нарушавал ли си дадено обещание?

 Осъждал ли си някого?

 Говорил ли си за недостатъците на приятелите си?        

          Към десетата Божия заповед

Завиждал ли си на някого? Проявявал ли си недоволство, когато пред тебе е хвален някой друг?