Текстът, който предлагаме на читателите, е написан преди повече от 60 години. Той е част от радиобеседи, замислени като популярно изложение на християнския светоглед и впоследствие обединени в книгата „Обикновено християнство“ (Mere Christianity). Макар че засяга проблеми, характерни за тогавашното английско общество, К. С. Луис звучи актуално и за съвременния българин. Смятаме, че неговият текст е подходящо встъпление към наболялата тема за морала в обществото и политиката. Заглавието е на редакцията.
Първото нещо, което трябва да стане ясно за християнската нравственост във взаимоотношенията между хората, е, че в тази сфера Христос не проповядва никакъв нов морал. Златното правило на Новия Завет („Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях.“ 1) е обобщение на онова, което всеки един човек дълбоко в себе си винаги е знаел, че е правилно. Действително великите нравствени учители никога не ни учат на нов морал: това е работа на шарлатаните и ексцентриците. По думите на д-р Джонсън: „Хората се нуждаят по-често от припомняне, отколкото от напътствия.“ Истинската задача на всеки нравствен учител е постоянно да ни връща назад, отново и отново, към старите прости принципи, които ние така старателно избягваме, — както връщаме коня отново и отново към препятствието, което е отказал да прескочи, или детето — към онази част от урока, която гледа да подмине.Редакция „Личност и общество“
Второто нещо, което трябва да стане ясно, е, че християнството няма и не претендира да има подробна политическа програма за прилагането на принципа „Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“ в конкретно общество и в конкретен момент. А и не би могло да има. То е предназначено за всички хора от всички времена и специфичната програма, която би подхождала за определено общество или време, не би била подходяща за друго. И във всеки случай не е този начинът, по който действа християнството. Когато ти казва да нахраниш гладните, то не ти дава уроци по готварство. Когато ти казва да четеш Писанието, то не ти дава уроци по еврейски и гръцки, нито по съвременна граматика. То никога не е имало за цел да замести или напълно да измести обичайните човешки познания и умения; то е по-скоро ръководителят, който ще намери за всяко от тях подходящо поле за действие, и източникът на енергия, който ще даде на всички тях нов живот, стига да се оставят на негово разположение.
Хората казват: „Църквата трябва да бъде наш водач.“ Това може да е вярно, но също така може и да не е вярно — зависи какво точно разбират. За тях църквата би трябвало да включва всички практикуващи християни. И когато казват, че е необходимо Църквата да ни води, те би следвало да разбират, че някои християни — тези, които притежават нужните за това качества, — трябва да станат икономисти и държавници и че всички икономисти и държавници трябва да са християни и да насочат усилията си в политиката и икономиката към практическото прилагане на принципа „Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях.“ Ако това стане и ако всички ние, останалите, сме наистина готови да го приемем, тогава много бързо ще намерим християнско разрешение за собствените си социални проблеми. Но, разбира се, когато искат от Църквата да ни води, повечето хора имат предвид, че духовенството трябва да излезе с политическа програма. А това е глупаво. Духовенството се състои от определени хора от цялата Църква, които са специално подготвени и избрани да се грижат за всичко, свързано с нас като вечни създания, — а ние искаме от тях да вършат съвсем друга работа, за която те не са подготвени. Тази работа всъщност се пада на нас, на миряните. Християнските принципи, да речем, в профсъюзното движение или в образованието трябва да се прилагат от профсъюзни дейци християни и от учители християни, точно както християнската литература се пише от романисти и драматурзи християни, а не от епископи, които се събират и се опитват да пишат пиеси и романи през свободното си време.
Въпреки всичко Новият Завет, без да навлиза в подробности, ни дава особено ясна представа за това, какво ще представлява едно изцяло християнско общество. Може би дори ни дава повече, отколкото можем да възприемем. Той ни казва, че в това общество не трябва да съществуват безделници или паразити: който не работи, не трябва да яде. Всеки трябва да върши нещо със собствените си ръце, и не само това — работата на всеки трябва да създава нещо полезно, а не глупави и непотребни щуротии и още по-глупави реклами, които да ни убеждават да ги купим. Тук не ще има никакво „перчене“ или „фукане“, никакво високомерно държание. В това отношение християнското общество ще бъде такова, каквото днес наричаме ляво. От друга страна, в Новия Завет винаги се изисква послушание (външният белег на уважението) — от всички нас спрямо законно избраните управници, от децата спрямо родителите им и (опасявам се, че това няма много да ви хареса) от съпругите спрямо съпрузите им. Трето, това ще бъде едно весело общество, изпълнено с песни и радост, отхвърлящо тревогите и ядовете. Любезността е една от християнските добродетели. В Новия Завет не се гледа с добро око на тези, които се месят в чужди работи.
Ако някъде съществуваше такова общество и вие или аз го бяхме посетили, предполагам, щяхме да останем с много странни впечатления. Щяхме да възприемем икономическия му живот като много социалистически и в този смисъл „напреднал“ или „модерен“, а семейния живот и нравите — като доста старомодни, дори може би церемониални и аристократични. Всеки от нас би харесал някои негови страни, но се опасявам, че ще бъдат малцина онези, които биха одобрили всичко. Именно това може да се очаква, ако християнството е глобалният план за човешката машина. Всички сме тръгнали от този всеобщ план в различни посоки и всеки от нас иска да представи своя вариант на първоначалния план за истински. Вие ще откривате това отново и отново във връзка с всичко, което е действително християнско: в него всеки си харесва по нещо, което иска да вземе, като пренебрегва останалото. Ето защо ние почти не напредваме — затова и хора, които се борят за напълно противоположни неща, могат в един глас да кажат, че се борят за християнството.
Тук има и още един проблем. И древните гърци езичници, и евреите в Стария Завет, и големите християнски учители от средните векове са ни дали един съвет, който съвременната икономическа система изцяло пренебрегва. Всички те са ни казали да не даваме пари на заем с лихва, а тъкмо заемането на пари с лихва — това, което днес наричаме инвестиции, — е в основата на цялата наша система. Е, от това може да не следва непременно, че не сме прави. Според някои, когато Мойсей, Аристотел и християните единодушно са отричали лихвите, те не са можели да предвидят появата на акционерните дружества и са имали предвид само частния лихвар — ето защо не трябва да се притесняваме от тяхното мнение. Това е въпрос, по който не мога да се произнеса. Не съм икономист и просто не знам дали инвестиционната система е отговорна за положението, в което се намираме. И точно тук имаме нужда от икономист християнин. Но не би било почтено да не ви кажа, че три велики цивилизации единодушно (или поне така изглежда) заклеймяват именно това, което стои в основата на целия ни икономически живот.
А ето и последния въпрос, който ще разгледам в тази глава. В пасажа от Новия Завет, където се говори, че всеки трябва да работи, като причина се изтъква: „за да има да отделя и на този, който има нужда“. Милосърдието — помощта за бедните — е съществена част от християнската нравственост: във внушаващата страх притча за овцете и козите 2 явно всичко е свързано с него. Някои хора днес казват, че не би трябвало да се стига до благотворителност и вместо да даваме на бедните, по-добре да създадем такова общество, в което да няма бедни. Те може да са съвсем прави, когато твърдят, че би трябвало да създадем такова общество. Но ако някой мисли, че в резултат на това можем междувременно да спрем да даваме, той напълно се е разделил с християнската нравственост. Не смятам, че някой може да определи колко би трябвало да даваме. Опасявам се, че единственото сигурно правило е да даваме повече, отколкото можем да спестим. С други думи, ако разходите ни за всекидневни нужди, за луксозни предмети, за забавления и т. н. са приблизително на равнището, характерно за хората с доходи като нашия, ние вероятно даваме твърде малко. Ако нашата благотворителна дейност въобще не ни притеснява или затруднява, според мен тя е твърде оскъдна. Би трябвало да има неща, които искаме да направим, а не можем, защото разходите ни за благотворителност не го позволяват. Говоря за „благотворителност“ в общоприетия смисъл на думата. Особените случаи, когато наши роднини, приятели, съседи или служители изпаднат в беда, към което Бог като че ли ни принуждава да насочим вниманието си, могат да изискват много повече: дори накърняване или застрашаване на собствения ни престиж. За мнозина от нас най-голямата пречка за милосърдието не е животът в лукс или желанието за повече пари, а страхът ни — страхът от несигурността. Това в повечето случаи трябва да се осъзнае като изкушение. Понякога гордостта също ни пречи — изкушаваме се да похарчим повече, отколкото би трябвало, за някои показни форми на щедрост (бакшиши, гостоприемство) и по-малко, отколкото би трябвало, за онези, които наистина се нуждаят от помощта ни.
А сега, преди да завърша, ще се опитам да отгатна впечатлението, което този раздел поражда у вас. Предполагам, че сред читателите ми има хора с леви възгледи, които са много недоволни, че не съм продължил в тази насока, и други, с противоположни възгледи, които пък са недоволни, защото мислят, че съм отишъл твърде далеч. Ако е така, ние се сблъскваме с истинската пречка пред всички наши проекти да се доближим до християнското общество. Повечето от нас в действителност не се захващат с християнството, за да разберат какво казва то: ние се заемаме с него с надеждата да намерим там потвърждение на личните си схващания. Ние търсим съюзник там, където всъщност ни се предлага господар или съдия. И аз постъпвам точно така. Има части от този раздел, които исках да пропусна. Ето защо подобни беседи никога няма да ни доведат доникъде, ако не тръгнем по един много по-дълъг и обиколен път. Християнското общество няма да стане факт, докато повечето от нас действително не го поискат, а ние няма да го искаме, докато не станем изцяло християни. Мога до втръсване да повтарям: „Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“, но няма да бъда способен наистина да го изпълня, докато не заобичам ближния си като себе си; а няма да се науча да обичам ближния си като себе си, докато не се науча да обичам Бога, и не ще се науча да обичам Бога, докато не се науча да му се подчинявам. И така, както ви предупредих, навлизаме все по-дълбоко в същността — тръгнахме от социалните проблеми и стигнахме до духовните. Защото най-дългият обиколен път е най-краткият път към целта.
Откъс от книгата на К.С. Луис „Отвъд човека“ (Mere Christianity), Книга III, Раздел 3, изд. „Нов човек“, София 1997
Превод от английски: Кристина Мишева
Превод от английски: Кристина Мишева
Няма коментари:
Публикуване на коментар